Карлос Кастанеда
Активната страна на безкрайността (1)
- 2000 г. – „The Wheel Of Time: The Shamans Of Mexico“ („Колелото на времето: Шаманите от Мексико“; компилация)
Дон Хуан Матус от Уикипедия, свободната енциклопедия
|
Дон Хуан Матус (на испански: Don Juan Matus) е главен герой в серията от книги на Карлос Кастанеда. Той е описан като индианец яки, с когото Кастанеда се среща близо до границата между САЩ и Мексико в началото на 1960-те години.
Истинското съществуване на Дон Хуан е предмет на дълги диспути.[1]
Тази книга е колекция от паметните събития в моя живот. Събрах ги, следвайки препоръките на дон Хуан Матус, шаман, индианец яки от Мексико, който в продължение на тринадесет години полагаше усилия като мой учител да ме въведе в познавателния свят на шаманите, живели в Мексико още от древни времена. Дон Хуан Матус ми предложи да събера паметните си събития сякаш мимоходом, като нещо, което му е хрумнало просто в момента. Такъв беше стилът на обучение на дон Хуан. Винаги забулваше важността на определени свои маневри зад всекидневието. Но този начин прикриваше жилото на окончателността, представяйки го като нещо, не по-различно от останалите всекидневни грижи. С течение на времето дон Хуан ми разкри, че шаманите от древно Мексико смятали тази колекция от паметни събития за отлично средство да се раздвижат слоевете застояли енергии, които съществуват в човека. Те смятали, че тези слоеве са съставени от енергии, произлизащи от самото тяло, които обаче са били изместени, изтласкани извън досега ни вследствие на обстоятелствата от всекидневния ни живот. В този смисъл колекцията от наметни събития представляваше за дон Хуан и за шаманите от неговата приемствена линия средство за преразпределяне на тази неизползвана енергия.
Предварителното условие за това събиране е съвестното и всеотдайно свързване в едно цяло на абсолютно всички чувства и изживявания на един човек, без да се пренебрегва ни едно от тях. Според дон Хуан шаманите от неговата приемствена линия били убедени, че събирането на паметните събития е средството за емоционална и енергетична настройка, подготвяща възприятията за рискованото впускане в неизвестното.
Дон Хуан описваше крайната цел на своето шаманско знание като подготовка за окончателното пътешествие; пътешествието, което всеки човек трябва да предприеме в края на живота си. Той каза, че благодарение на своята дисциплина и решителност шаманите били в състояние да съхранят индивидуалното си осъзнаване и чувството за своята цел и след смъртта. За тях това мъгляво, идеалистично състояние, което съвременният човек нарича „живот след смъртта“, представлявало съвсем конкретен свят, безкрайно богат на практически дейности, различни от практическите дейности във всекидневния живот, но пак толкова функционални и практични. Дон Хуан смяташе, че събирането на паметните събития в живота било за шаманите подготовка за навлизането им в този конкретен свят, който те наричали активната страна на безкрайността.
Един следобед разговаряхме с дон Хуан под неговата рамада — навес от рехаво сплетени пръти и бамбукови стъбла. Наподобяваше покрита тераса и даваше шарена сянка, но изобщо не предпазваше от дъжд. Наоколо имаше няколко неголеми дървени каси, които служеха за пейки. Надписите им се бяха изличили и приличаха повече на орнаменти, отколкото на данни за стоката. Бях седнал на една от тях, облегнал гръб на предната стена на къщата. Дон Хуан седеше на друга, облегнат на опорния стълб на рамадата. Пристигнал бях само преди минути, след целодневно шофиране в горещо, влажно време. Бях изнервен, неспокоен и се обливах в пот.
Щом се настаних удобно на сандъка, дон Хуан заприказва. С широка усмивка той подхвърли, че хората с наднормено тегло просто не знаят как да се борят с пълнотата си. Нещо в усмивката, която играеше на устните му, подсказваше, че не се шегува. Просто ми посочваше по най-пряк и същевременно непряк начин, че много съм напълнял.
Толкова се притесних, че се прекатурих от касата, на която седях, и гърбът ми силно се блъсна в тънката стена на къщата. Ударът я разтърси до основи. Дон Хуан ме погледна въпросително, но вместо да ме попита наред ли съм, просто ме успокои, че не съм срутил къщата му. После ми обясни надълго и нашироко, че тази къща му е временно жилище и че всъщност живее другаде. Когато го попитах къде всъщност живее, той само ме изгледа продължително. Погледът му не беше укорителен, а по-скоро твърдо ме възпря да задавам нетактични въпроси. Не разбрах какво всъщност искаше да изрази с този поглед и понечих да повторя въпроса си, но той ме спря.
— Тук не се задават такива въпроси — каза твърдо той. — Питай каквото искаш за процедури или идеи. Когато бъда готов да ти кажа къде живея, ако изобщо го сторя, ще ти го кажа и без да ме питаш.
Веднага се почувствах отблъснат и лицето ми неволно се изчерви. Много се засегнах. Дон Хуан избухна в смях, а аз бях безкрайно огорчен от това. Не стига, че ме бе отблъснал и засегнал, но и на всичко отгоре ми се присмиваше.
— Тук живея временно — продължи той, без да обръща внимание на отвратителното ми настроение, — защото това е магически център. Всъщност аз живея тук заради теб.
Тези думи донейде обясниха нещата. Но не можех да повярвам в това. Помислих си, че сигурно го казва, за да облекчи огорчението ми от обидата.
— Наистина ли живееш тук заради мен? попитах накрая аз, неспособен да сдържа любопитството си.
— Да — спокойно каза той — Аз съм длъжен да те подготвя. Ти си като мен. Ще ти повторя сега това, което вече съм ти казвал: всеки нагуал от всяко поколение магьосници трябва да издири един нов мъж или жена, който също като него ще има двойна енергетична структура. Аз видях такава структура у теб на спирката на автобуса в Ногалес. Когато виждам твоята енергия, аз я виждам като две сияйни сфери, наложени една върху друга, и точно това качество ни свързва завинаги. Вече не мога да те отхвърля, нито пък ти мен.
Думите му предизвикаха много особено вълнение у мен. Ако само до преди миг бях ядосан, сега пък ми се доплака.
Той продължи, като каза, че иска да ме постави в началото на това, което магьосниците наричат пътя на воина, като използва подкрепата на местността, където живее и която е център на много силни емоции и реакции.
Тук от хилядолетия са живели войнствени хора и земята се е пропила с войнствената им нагласа.
/ следва..."двата Ума"...
Един човек, загледан в своите уравнения,
твърди, че Вселената имала начало.
Имало Голям взрив, казва той.
Експлозия на експлозиите — и Вселената се родила.
И тя се разширява, казва той.
Дори изчислил продължителността на живота й:
десет милиарда обиколки на Земята около Слънцето.
Цялото земно кълбо възторжено го аплодира;
до един приемат, че неговите изчисления са наука.
На никого и през ум не му минава как допускайки,
че Вселената има начало,
човекът просто отразява синтаксиса
на майчиния си език;
синтаксис, който изисква начало — като раждането.
развитие — като съзряването,
и край — като смъртта.
Вселената има начало
и тя остарява, уверява ни човекът,
и ще умре, както умират всички неща.
както и сам той е умрял,
след като потвърдил математически
синтаксиса па майчиния си език.
Наистина ли Вселената има начало?
Вярна ли е теорията за Големия взрив?
Това не са въпроси, макар и да звучат така.
И дали синтаксисът, който изисква начало,
развитие и край, е единственият синтаксис,
който съществува?
Това е същинският въпрос.
Има и други видове синтаксис.
Един от тях например изисква да се приеме като факт
съществуването на различни варианти интензивности.
При този синтаксис нищо не започва и нищо не свършва;
при него раждането не е точно определено събитие,
а специфичен вид интензивност,
същото важи за съзряването, същото и за смъртта.
При този синтаксис човекът, вглеждайки се в своите
уравнения, открива, че е изчислил достатъчно много
варианти на интензивности,
за да заяви авторитетно,
че Вселената никога не е имала начало
и никога няма да има край,
а че е преминала, преминава и сега и ще преминава
през безброй колебания на интензивността.
Този човек съвсем спокойно може да заключи,
че самата Вселена
е колесница на интензивността
и човек може да се качи на нея,
за да пътешества през нескончаеми промени.
Той ще стигне до всички тези
и до много други,
без може би никога да осъзнае,
че само потвърждава
синтаксиса на майчиния си език.
28.04.2019 09:47
отдавна, исках да се докосна до.."Магията" на Дон Хуан..
явно,дотогава, не съм била готова/духовно/ да разбера
тези "чудачества и откачености"...които за мен станаха
любима ,настолна...Библия.
28.04.2019 11:03
Винаги забулваше важността на определени свои маневри зад всекидневието.
Но този начин прикриваше жилото на окончателността,
представяйки го като нещо, не по-различно от останалите всекидневни грижи."
разб се, аз съм изчела и критиките ...към шаманизма.., и Учението на толтеките...
инак, не бих се осмелила, да ви ..разсейвам с разни "откачености" всеки ден
/затова се смея и на бай лексъ, и неговите..логорейни финтифлюшки..
ноо, явно това е ментално емоционален бъг, и не бива да се надсмиваме
извинявам се, лексе/който си криеш името и годините, и лицето..
нищо лично...за мен, ти НЕ си личност.
/ аз,Юлия
